Едва станах за лекцията, дълго се чудех дали изобщо да ида, защото ми се спеше като на мечка посред зима, но все пак се реших... Дотътрузих се до университета едва-едва, макар че е на 3 минути… Жална гледка.
Влизам аз и гледам дечицата нещо си пишат, преподавателят е друг... В стаята e тихо, светло, топло, усеща се тежкият аромат на препълнени със знания мозъци. Казвам си „А, амче аз нещо съм объркала сигурно”. Всички ме гледат с такова съжаление и съчувствие, сякаш във всеки един момент може да ми се случи немислимото, някакво огромно нещастие. И нещастието, разбира се, не закъсня. Осведомих се набързо дали съм сбъркала стаята, но не... НЕ! И таз добра! В този момент внезапно прозрях цялата работа – хората правят изпит и разтреперано казах на себе си „Е, тва беше с моя Еразъм”.
Отивам плахо като мишчица при преподавателя и му обяснявам, че съм злощастен еразмус, а той коравосърдечно, без окото му да мигне ми подава комплект за изпит и аз е така о.О. Обзе ме чувство за фатална обреченост. Взимам, гледам някакво писмо на Маркс и още повече паника и си казвам: „Няма кво, ще предавам веднага, тука трябва да пиша 50 реда обяснения каква е идеята и цялостно за критика на религията”. Че аз хабер си нямам как да им го обясня на френски! Тежки мигове на кървава вътрешна борба... Маркс или себеуважението ми... Маркс или себеуважението ми... Почти със сълзи на очи взех решение – да остана, нали съм си обещала от изпит да не си тръгвам.
Сядам разтреперана, все едно съм изпила 6 кафета или най-малкото съм видяла призрака на Енгелс. Чета, мъча се, чувствам се хипер обречена, около мене химикалки скърцат, гуми яростно трият, което още повече ме напряга и усещам как в душата ми се надига ужасяваща завист, каквато никога не съм изпитвала преди, но не за това, че другите имат какво да кажат, а че могат да го кажат...
Пораженческият етап продължи няколко дълги като векове минути, които като изтекоха и бях благодарна, че съм дошла в Париж в доста добро психично здраве, та един изненадващ изпит на чужд език не успя съвсем да ме сломи. Убедена в сериозността на ситуацията, но силно уплашена от неясното и мъгливо бъдеще (денят, в който творбата ми, която още дори не е в проект, ще получи оценка) си казвам: „Аааа, не, дошла съм, ще си споделя мнението, ето дали са ми хорицата листове, всичко. Щом искат да чуят какво мисля, това е закон за мен!”
С нови сили се захващам трескаво за работа. Прочитам писмото. Пак. Пак. Добре де, защо? Защо на мен? Окопитвам се с неимоверни усилия. И планът, който нямах, просто започна да се самоизпълнява. Преведох си на един лист основните неща от иначе толкова (според мен, според мен!) неосновния текст и започнах да мисля. И внезапно, чак се уплаших, ръката ми сама започна да пише чернова на френски със себеотрицателната помощ на гугъл транслейт на места… Тук поне това е добре – чуждоземец ли си, имаш право да използваш речник (моят разбира отпочиваше блажено в библиотеката в квартирата), но интернет (ах, какво ли щяхме да правим без него?!?) се беше втурнал да ме спаси в този така тежък миг. Борбата е безмилостно жестока…
Пиша, пиша, пиша... И още. Написвам. Оглеждам произведението си с неподправена възхита. Безсърдечният преподавател с леден глас (като на Лорд Волдемор или поне като на някоя от г-жи инспекторките в отдел „Студенти” на ФФ, които тъкмо се гласят да излязат в почивка 3 мин. по-рано, а на вратата се появява объркан първокурсник...) обявява, че има още 10 минути до края на изпитанието. Решавам, че трябва да съм изрядна и че ще изпипам всичко. Преписвам на чисто – близо 70 реда, ококорвам се – (родители, учители и хора с непоносимост към жаргонни изрази да не четат следващата дума) баси героя съм!!! Цели 20 реда повече от поисканото! ИН ДЪ ФЕЙС!
Победоносно напуснах академичното поле, но ужасът от преживяното отне съня ми за дни напред. Само какво изпитание за добродетелите и уменията ми – два часа, а сякаш цял живот!
